В малкото градче имаше само една библиотека. Почти никога Мария не заварваше там хора - библиотекарката често стоеше в отсрещното кафене, явно уморена от тишината и липсата на какъвто и интерес към книгите. Чудно и беше на Мария - и тя и нейните родители непрекъснато взимаха книги оттам, а останалите хора какво правеха ?
Страстта на Мария към книгите се породи още в ранните и ученически години. Детските книжки отдавна не и бяха интересни, беше ги изчела,  задължителните също, и затова през дългите, самотни  летни ваканции поглъщаше всичко онова, което родителите и си бяха избрали за четене. Често и се караха - че тези книги не са за нея, че чете непрекъснато, по цели нощи и ще си увреди зрението ... Това нямаше значение за нея - тя потъваше в друг свят, в друго пространство, книгите я поглъщаха, завладяваха - те бяха хляба за душата и ... Постепенно премина от по-леки към автори, които предизвикват размисъл за смисъла и стойността на човешкия живот, които те карат не само да се замислиш, а и да осъзнаеш много от нещата в заобикалящия ни свят. Някои книги Мария препрочиташе по пет шест пъти ...За да им се наслади още и още, да запомни и попие всяка дума в тях. Една от ваканциите беше особено вълнуваща - ваканцията в която намери съкровището ... Не от злато или сребро ... а от книги ! Знаеше, че прабаба и е била учителка, но никога не беше чувала дотогава, че е една от основателките на еврейското тогава читалище. Когато откри тайната стая, с натрупани в нея стари книги, повечето написани в стар стил просто хлъцна от изумление и не излезе цяло лято оттам. Ровеше по прашните сандъци, вадеше книгите една след друга и четеше. В началото и бе много трудно да разчита буквите, но постепенно свикна и поглъщаше написаното с невероятна скорост . Същото това лято беше и много сърдита - да, вярно че родителите и я мислеха за още малка, но ... никой никога досега не си беше направил труда да я запознае с миналото и, с произхода и, с традициите .. Мария не виждаше нищо лошо в това да си с еврейски произход и не разбираше защо трябва да се срамува от това. И да не знае. А ако не беше открила тайната стая в дома на баба си ? Наистина беше направена така, сякаш зад стената на стария килер нямаше нищо, само малката дървена вратичка я караше вечно да пита накъде води, но баба и винаги и отговаряше, че това е врата към тавана. Дълго време беше обидена, поне докато не порастна и не преосмисли всичко онова, което знаеше за света и за хората около нея. Тогава реши, че може би донякъде са прави - не искаха да я карат да се чувства прекалено различна от останалите, просто искаха да я предпазят от хората ...
В действителност Мария наистина беше различна. Започна да го осъзнава през пубертета, когато детските миловидни черти започнаха да се превръщат в женска, мила красота, привлекателна и очарователна със своята младост и невинност. Косите и бяха леко чупливи, а погледа на тъмните и очи - като на кошута. Тялото и неочаквано се издължи невероятно, с онази болезнена острота на формите, все още без онези меки женствени извивки. Срамуваше се от това, че е почти с една глава по-висока от другите, затова почти винаги ходеше приведена, да не бъде толкова очебиеща. И без това останалите и се подиграваха, заради отнесеното и държане, а сега и това, че беше станала като върлина ... Нямаше много приятели, а малкото, които имаше през лятото заминаваха по селата да прекарат ваканцията. Мария стоеше сама и скучаеше. По-точно - потъваше в книгите си. До към петнадесетата си година беше прочела вече почти всички книги в малката градска библиотека. Беше изчела класиците, художествената литература, дори повечето неща от специализираните раздели... Все по-трудно и ставаше да избира, затова понякога се разхождаше с часове, четеше заглавията и когато видеше нещо непознато го взимаше и прелистваше ... При едно такова прелистване случайно се натъкна на малко картонче. Обърна го. Сърцето и за миг спря да бие ... Беше снимка - от онези, черно-бели, портретни, малък формат. На нея беше сниман мъж в бяла моряшка униформа. Мария го гледа известно време - градът беше малък, струваше и се, че го познава, но ... не, не го познаваше. Беше доста по-голям от нея, а русата му коса и ясните сини очи я пленяваха даже и от тази малка черно-бяла снимка. Нямаше посвещение на гърба, нищо - просто една снимка. Мария доста се поколеба, сложи снимката обратно вътре в книгата, а нея постави на рафта от който я беше взела. Може би щяха да се върнат да я търсят.  Продължи да разглежда, избра си няколко книги, и отиде за извика библиотекарката да и ги запише. Точно преди да си тръгне, неочаквано и за самата нея - някакъв внезапен порив ... Отиде до онзи рафт, взе книгата със снимката в нея, и внимателно, да не падне отвътре я подаде на библиотекарката. Тръгна си с една единствена мисъл - да стигне по-бързо до къщи, да отвори книгата и да гледа снимката на непознатия моряк ... Сърцето и биеше учестено от нетърпението, но когато се прибра, заби два пъти по-силно ... Забрави за книгите, забрави за всичко останало, гледаше само него и мислеше... Стараеше се да следва някаква логика в размислите си. Според нея това беше курсант от морското училище във Варна. Снимка можеше да подари единствено на момиче, което харесва. А момичето, което той харесва е дотолкова небрежно, че да отбелязва книгата, която чете с неговата снимка, та дори да я забрави в нея. Мария гледаше снимката и ума и не можеше да побере - беше толкова прекрасен, красив и мил, мъжествен ... Ако беше подарил тази снимка на нея ... ех, ако беше ...
На другия ден отиде отново в библиотеката. Искаше да разбере кой преди нея е взимал тази книга. Намери библиотекарката отново в кафенето, а когато и обясни за какво е дошла, тя я изгледа с такава досада и отегчение, че Мария просто се отказа от неудобство ... Как да развали сладкия лаф на жената, с подобно безумно дълго ровене из картотеките ? А и не и се искаше да се разбере за снимката ... нейната снимка... Продължаваше всеки ден да я гледа, да я носи със себе си, дори вечер преди да заспи я целуваше леко и я слагаше под възглавницата си ... Искаше нейния моряк да си има име... затова му избра. Кръсти го Филип. Името и се струваше красиво и подходящо за неговата мъжествена красота. Нощем сънуваше как Филип идва при нея, прегръща я дълго, целува я и тръгват заедно през морските вълни ... нанякъде, където и да е, дори и към залеза. Мечтаеше през деня ... виждаше картини в съзнанието си, и винаги главен герой беше Филип. Мария го чакаше от дълго плаване, Мария го посрещаше, тя го изпращаше ... тя го прегръщаше и целуваше свенливо ... Мария не знаеше нищо още за любовта. Просто копнееше, нежно , по детски, да бъде обичана от някой, някой, който да я посрещне с прегръдка, и да я целуне ... Да мисли за нея, и тя за него, да си пишат дълги, пълни с обич писма, да чакат с трепет всяка тяхна среща ... Криеше старателно снимката от всички, дори и от родителите си. Знаеше, убедена беше, че всички ще и се подиграват. Затова пазеше Филип само за себе си.
Минаваха месеци. Мечтите за Филип бяха живота на Мария. Тя дотолкова беше погълната от тях, че за нея всичко бе реалност. Живееше с Филип, обичаше го, и той я обичаше...
До деня, когато с приятелката си се разхождаха из парка. На една пейка седяха момче и момиче - говореха си, целуваха се. Минавайки покрай тях Мария ги погледна ... и сякаш мълния мина по тялото и - там на пейката, до онова момиче стоеше нейния Филип ... За секунди погледите им се срещнаха, после Мария подмина, не каза нищо на приятелката си, но усещаше как се движи като в сън, а сърцето и гърми като камбана ... Не помнеше как се е прибрала, не помнеше какво са си говорили, не помнеше нищо... Седна, извади снимката на Филип ... Реалния Филип, неговия поглед срещнал за секунди нейния, там под разлистените дървета на градския парк ... Реалността в душата на Мария се беше пропукала и тя трябваше, дори и да не иска да осъзнае истината... Нейния Филип... не беше нейн, и може би никога нямаше да бъде. Та тя беше наистина още дете - не знаеше нищо за живота, за любовта, за останалия свят. Знаеше онова което беше попила от книгите... но то не беше реалността... Заболя я. Много я заболя. Плака дълго, мълчаливо, без да дава обяснения на притеснените си родители. Беше първата и любов - макар и само във фантазиите и. Страда няколко дни. После отиде до тайната стая, отвори един от сандъците, порови в него доста докато намери книгата. Извади снимката и я постави вътре. После бавно затваряйки капака мислено погали любимото заглавие - "Корабът с алените платна" ...
 " Довиждане Филип"- прошепна Мария...
" Колко съм глупава - каза си после - Той дори не се казва Филип " ...

в този си разказ исках просто да покажа стремежа към щастие, към обич и топлина на всяко живо същество, навсякъде по света, независимо от възрастта, произхода и начина на живот... Понякога в този си стремеж се създават измислените кули на собственото щастие, свой собствен вътрешен свят ... който за съжаление реалността може да разруши в един единствен миг ... и всички фантазии рухват , помитайки със себе си цялото ни щастие надежди и самия ни живот ....